Теодора Димова. Поразените. Издателство:Сиела Норма АД, София 2019

Теодора Терзийска

Символиката и обвързването с библейски мотиви е ясно откроено още с цитата от евангелието: “Тогава Иисус им каза: всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ; защото писано е: “Ще поразя пастира, и ще се пръснат овците на стадото„. Смятам, че е много подходящо за случая. Заглавието е избрано по същата причина. Оформлението на корицата от Дамян Дамянов на детайл от картината на Марк Шагал е изключително попадение. Илюстрацията и цветовата гама се обединяват в композиционна рамка – “жаркото слънце, пламтящите цветове, унищожителният зной” и рибата до косата, първоначално “почти невидима, нелогична, но жива, цялостна, устремена нагоре”.

Имала съм късмета да бъда родена много след събитията, описани в романа, много след времето на “комунистическия бацил”. Фабулата е развита в периода 1944-1948г. (последната част 1964/1968) в България, когато Българската комунистическа партия завзема властта и установява тоталитарен режим. Засегнати са темите за властта, безсилието, страданието, греховността и падението на човешките същества.

 “Този механизъм е елементарен, свидни мои синове – никакъв морал, никаква съвест в домогването до властта и парите Всеки човек е поразен от грехопадението, всеки има белези от него” и “Комунистите, казваше баща ви, отричат съществуването на Бога и в същото време се поставят на мястото на Бога…”

Книгата успява да въздейства по един много личен начин – чрез спомените на главните героини разбираме какво се е случило и го съпреживяваме заедно с тях. Силно се усеща вътрешния им катаклизъм. Кара читателя да изпита отвращение към така наречената милиция на новата партия – антипатия, гняв и яд, безпомощност. Описани са всички малки детайли на неуважение, на нарушаване на личното пространство, на омърсяване, на присвояване. Страданието е впито в страниците. Романът очертава кръг – змията захапва опашката си. Началото е краят и краят е началото.

Смятам, че ритъмът е доста приятен – “Стоя до прозореца и гледам в тъмното навън. Часове наред. Часове наред. Вцепенение. Печката изстива. Студът нахлува във вестибюла. Нямам сили да събудя Кула…” На места изказът е доста диалектен (“ни мой тъй”), но това изобщо не е необичайно. Някои словосъчетания са приятни за окото – “гнездо от обич и трепет”, “в океана на октомври”, “черни сенки между белите гробове”, но има и такива, които натежават – “щастливо вплетени в мрежата на своеобразната квартална общност”, “се люлееше на абсурдна и мъртвешка люлка”, “кристална трезвост и съобразителност изместиха животинската паника”, “да останат с отворени очи в тъмното, с отворени очи в тъмното до края на живота си”. Също и “Как искам тогава да бих можела да ви прегърна…”. Употребата на сегашно време на места ми се стори лаконична – “Главата ми клюмва, ако пътят е по-дълъг, мъчително се сепвам, когато тялото ми се изджаска в стъклото”.

Като цяло критиката ми е отправена главно към тежестта на стила, но предполагам, че е съзнателен избор на автора, поради сериозността на тематиката- оставя читателя с горчив вкус на безсилие.

Посланието е ясно – Не забравяйте! “Паметта е единственият начин да спрем порочната верига на поразени – поколение след поколение. Единственият”.

А “Поразени ли са наистина Поразените”?