Диан Генуров

Посягането към една книга е протегната ръка към непознатото и към тайнството, което читателят очаква. Когато открием книгата „Прекъсването на самсара” ни привличат две сили. Първата е името на авторката. Елена Алексиева е модерен творец, който има значимо място в развитието на литературния процес в нашата съвременност. Всяка нейна творба е уникална, творчеството ѝ е многообразно и изненадва винаги с различни художествени подходи и тълкувания на човешкия свят. Темата на нейната докторска дисертация е: „Екзистенциалната семиотика и трансформации на знака” – и този факт ни насочва към спецификата на нейните творби. Многообразието на жанрове в творчеството ѝ е съвкупност от стихосбирки („Бримка на сърцето”, 1994 г., „Лице на ангел-екзекутор”, 1996 г.), романи („Рицарят, дяволът и смъртта”, 2007 г., „Нобелистът”, 2011 г., „Свети вълк”, 2018 г.), сборници с разкази, пиеси и детски приказки. Нейните книги са преведени на френски, испански, руски и др. Присъждани са ѝ много литературни награди: награда „Хеликон” – 2006 г. за сборника с разкази „Читателска група 31”; награда „Аскеер” – 2013г. за съвременна българска драматургия – за пиесата „Терапевтът”, поставена в Народния театър „Иван Вазов”; награда „Икар” за „Мадам Мишима 2015 г.” и награда „Перото” – 2021 г. в категория „Проза” за сборника с разкази „Прекъсването на самсара”.

Другата причина да посегнем към тази книга е провокиращото заглавие, поставящо пред нас една загадка, която процесът на четене ще разбули. Заглавие, звучащо като теза, която търсим във всеки разказ, като къс от цялото, което трябва да пренаредим, да осмислим и да почувстваме. Предварителното ни знание за самсара като източна философия, представяща кръговрата под формата на колело, ни насочва към проблемите за живота и смъртта. Аспектите на тази философия са пустота, илюзия и страдание, които за творческата мисъл на авторката не са достатъчни. Елена Алексиева пресътворява тази философия и я превръща в универсален поглед към човешката съдба. Провокиращ е и въпросът, който възниква при четене – дали всеки може да прекъсне самсара и ако човек постигне това какво се случва с неговия живот. Според източната философия се постига нирвана. Проявления на това състояние са радост, щастие, небе, блаженство. Отговор на въпроса дали всеки може да открие радостта от земния живот откриваме в човека, който намира хармонията в живота и усещането за щастие в природата и любовта (разказът „Подарък”) и в прозрението на човека, който успява да се издигне над земята и да я обхване в нейната красота и да види света такъв, какъвто го виждат птиците (разказът „Балонът”).

В класическата ни представа за разказа Елена Алексиева се вписва, съчетавайки традиция и модерност. Кратката форма с нейните жанрови ограничения авторката преобразява в отвореност, широта и всеобхватност във времето и пространството. Многообразието от теми – за Създателя и Творението, за дивото и естественото, за обикновеното и необикновеното, природата и музиката, за смъртта и утвърждаването на живота – се сливат в един център – човекът, вместен в тези светове.

Доминиращо е присъствието на всевиждащия разказвач в повечето творби на сборника, но понякога монологичната форма присъства като изповед. Чрез нея се подчертава вътрешният самоанализ и осмислянето на драматизма като личностен край в темата за болестта и страданието на тялото. Самонаблюдението в разказа „Ам-гъл и аз” достига до екзистенциалния въпрос за самотата в страданието: „…прокълнат остров, около който целият свят се срива”. Метаморфозата в битката за съхраняване на човешкото в себе си е драматична: „Болестта ме е превърнала в чудовище”. Огледалността в образите придава философска дълбочина на творбата: „Стоим двамата пред огледалото…”, „Адам и Ева във футуристичен вариант”, „ние сме едно същество, две проявления на едно цяло”. Болестта заличава границите и модерният мотив за огледалност прераства в мотива за двойника: „…у него се настаняваше някакъв друг човек… . Някакъв Ам-гъл ме наблюдаваше”. Монологичната форма е усложнена в разказа „Идолът” чрез смяната на разказвачите и различните гледни точки на мъжа и жената. Енигматичното присъствие на странно създание сякаш смесва естественото и дивото. В разказите откриваме сливане между абсурдното и делничното, между необяснимото и познатото. В сюжетното развитие те се редуват като двойствено изживяване на реалността – разказите „Афганистан” и „Източният прозорец”. Обикновената случка зазвучава необикновено. Модерният, фантазният елемент се вписва умело в привидно делничния сюжет. Образите са многолики, едновременно реални и странни, защото всъщност всеки човек е необикновен.

Умелото и интересно композиране на разказите увлича в търсенето на смисъла, а в многопластовия сюжет откриваме безброй послания. Структурата винаги е оригинална и често усложнена, както в разказа „Птиците”. Сюжетните ситуации сякаш са раздвоени, но и същевременно огледални чрез оживяващата и умиращата птица. Характерно за разказите в сборника е неочакваният финал. Поантата е интересна, лаконична, с много поезия и тайнственост, оставяща усещане за недоизказаност – „През стаята безшумно преминава хладният, освежителен повей на нещо непознато” („Ам-гъл и аз”). Сюжетът е отворен за тълкуване и размисъл след финала.

Рамкирането на книгата чрез първия и последния разказ помага да открием отговора за възможното прекъсване на самсара. В разказа „Подарък” това се постига чрез сливането на героя със земята, която мирише упоително, и удивлението от дървото с фантастични плодове.  А в последния разказ „Балонът” героят постига щастие чрез издигане в небето и вижда земята като „някакво вълшебно растение”. Дори и ослепяването в разказа „Скъсването на самсара” е освобождаване от привиденията с изгорени глави в идеалния оранжев кръг и остава само светлината вътре в човека. Научното обяснение се свързва с абстрактното – „снимката на очите беше като снимка на Слънчевата система след милиони години, преди или след нейното унищожение”. Окото с неговата сложност е в паралел с Вселената, защото човекът е Вселена.

Езикът в творбите на Елена Алексиева поражда усещането за лекота, изящество, усет за силата на думата, дори и на звука. Особеност на стила е извеждането на словесни формули, които звучат философски и афористично: „За едного край, за другиго начало” – думи на гробаря от разказа „Подарък”; „…разбрах, че нищо не съм имала и нищо не съм изгубила” – „Ам-гъл и аз”; „…чудото не отменя смъртта” („Птиците”); „Защото нито бяхме заспивали, нито можехме да се събудим” („Идолът”). Характерни за стила на Елена Алексиева са виртуозни хрумвания, съдържащи подтекст, психологическа дълбочина, многопластовост на възприятията: „Клонингът се отдели от първообраза”, „Мъжът колона” и „жената магнит” (образи в „Афганистан”). Зад детайлите прозира не само реалистична предметност, но и скрит смисъл. Понякога най-обикновените предмети имат символично значение и събуждат аналогии: „…пукнатата витрина”, запалката – студена, с надпис AFGHANISTAN; зазиданият прозорец и статуята в разказа „Източният прозорец”. Зазиданият прозорец, въпреки прозаичното обяснение като причина, се превръща в метафора – на отнемането, отчуждението, херметизма. Буквализмът на елементарното съществуване се противопоставя на изкуството, музиката, която се среща в природата. Непрекъснато появяващата се странна статуя в разказа „Източният прозорец” също е многозначен образ отвъд живота и отвъд смъртта. Мотивът за преходността и изтичащото време звучи драматично и философски в този кръговрат на живота, но въпреки това се създава усещане за вечност: „Повече няма да страдаш. Никога. Завинаги. Вечно. Докрая на света.” („Ам-гъл и аз”) Финалът на книгата извежда идеята, че „човек може да прекъсне самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко без да причини страдание никому”. Тази книга оставя у нас усещането за духовна извисеност, чистота и щастие въпреки болката и страданието в човешкото съществуване.