Рецензия на „Фауст: Трагедия” от Йохан Волфганг фон Гьоте

Калоян Николов

„Фауст” е едно от най-известните литературни произведения в света и се счита от много за върха на немската литература. То се състои от две части, които Йохан Волфганг вон Гъоте пише през продължението на целия си пълнолетен живот. „Фауст: Трагедия” е първата част, завършена през 1806 г. и публицирана през 1808 г. Редно е да се спомене, че формално тя е пиеса под стихотворна форма, но поради продължителността си е невъзможно да бъде изиграна. Опитвал съм да прочета три от поне петдесетте опита тази творба да бъде преведена на английски, но винаги оставам с впечатлението, че колкото повече се стремят да превърнат поезията на Гьоте в проза или да я направят по-разбираема, толкова повече се отдалечават от същността и, оцветявайки я в собствените си цветове. Няма човек, който разбира значителността на формата на поезията като Гьоте. В това ме убеждава репликата му, записана от Екерман в неговата книга „Разговори с Гьоте”, която заявява следното: „Колкото по-несъизмеримо и непонятно за разбиране едно поетично творение може да бъде, толкова по-добре.”

„Фауст” се базира на класическа немска легенда, в която успелият, но отчаян, учен Фауст прави сделка с дявола. В легендата той продава душата си в замяна на безкрайни знания и удоволствия. Голяма част от репрезентацията на легендата във „Фауст: Трагедия” се базира на куклените драматизации, които Гьоте гледа като дете. Но той прави две значими промени в сюжета. Първата е, че Фауст не сключва сделката с дявола за безкрайно знание, а преди всичко за да открие пътя си в живота. Втората е Мефистофел. Той е представен по-скоро като втора главна фигура, подобна на Фауст, а не като свръхестествена сила. Според Мефисто, той е дух, който „допринася добро, въпреки че желае зло”. В пролога в рая, Бог заявява, че не мрази „такива като Мефистофел”. Друга централна фигура е младата девойка Маргарет или накратко Гретхен. Фауст я среща по време на пътешествието си с Дявола и с негова помощ я съблазнява. Тя забременява от Фауст, като по-късно губи семейството си и убива бебето си. По това време, Мефистофел се опитва да отвлече вниманието на Фауст от случващото се с любимата му. Това действие ме кара да считам Мефистофел за паралел на Гьоте, който през 1773 г. гласува за осъждането на жена убила бебето си на смърт.

Сред многото литературни и философски отклонения можем да намерим една основна идея, която допринася обединяваща структура за цялото произведение. Това е недоволството на Фауст с крайните граници на човешкия потенциал, мотивиращо го да се стреми да ги надхвърли. Въпреки, че героят се променя с течение на развиващите се действия, това недоволство остава водещ фактор за постъпките, който Фауст извършва – от планирането му на самоубийство в началото до търсенето му на самоизпълнение по-късно.

За друга основна идея смятам облогът между Бог и Дявола, дали Фауст, като представител на всички хора, ще продължи да усеща разликата между доброто и злото, независимост от изкушенията и от греховете си.

Истории, в който границите на човешката решителност и упоритост се тестват са сред любимите ми. Въпреки трудните решения и страдания, пред които Фауст е поставен, той намира в себе си да продължи напред. Дори и след случилото се на Гретхен, той не се отказва от нея, и по-важното – от себе си.

В тази световноизвестна книга могат да се намерят многобройни връзки с живота на самия Гьоте. Със сигурност, много биха намерили причина за размисъл, след като надникнат в главата на една от най-влиятелните фигури в края на XVIII и началото на XIX в.

Съществуват многобройни преводи на „Фауст” на различни езици. Бих препоръчал оригинала, но тъй като английският език е значително по-популярен, следният превод на Байард Тейлър също е добър вариант: http://www.gutenberg.org/ebooks/14591. В бъдеще възнамерявам да прочета и достъпните български преводи на книгата, но на текущия етап, не мога дам мнение върху тях.