Елена Колишева

„Братовчедката на Зорбас“

Автор: Рене Карабаш

Издателство: Жанет-45

Страници: 88

Година: 2020

След като Рене Карабаш ни завладя с романа си „Остайница“ (награда „Елиас Канети“ за 2019г. ) и с поетичната книга „Хълбоци и пеперуди“ (награда „Боян Пенев“), сега е ред да се срещнем с поетичните истории за детството и съзряването, за любовта и разделите, за простичките неща и големите спомени в нежната ѝ розова книга „Братовчедката на Зорбас“.

Книгата хваща окото още с корицата си, чийто автор е Люба Халева. Плачещото, може би, глухарче, задава множество посоки за интерпретация. Цветовете са ярки, но същевременно нежни, точно като детството. На гърба на книгата ни посрещат думите на Георги Господинов, Димитър Стоянович и Снежина Петрова, които създават още по-големи очквани у читателя.

Книгата е разделена на три част „Няколко неща, които не знаете за себе си“, „книга първа“ и „книга втора“. В първата част авторката разказва историята на детството си, за да ни даде отправна точка за начина, по който би мога да бъде четена поезията ѝ – с искреността на дете, без суета и прекалена сериозност. От детството и съзряването преминаваме към любовта и там пластовете се натрупват, натрупват се и препратките към други книги, автори, течения и философски идеи, тогава четенето с детска наивност става все по-трудно. Както се случва и в живота.

В „книга първа“ одухотворени са чушкопекът, одраният заек в кухнята, порцеланът на мама, магнитите по хладилника, а семките на домата са знакът на безсмъртието. Но след сблъсъка със смъртта идва и съзряването, когато чуваме гласа на Божественото, гласа на поезията, гласовете на отминали епохи. Учим се да търсим своето място, да напускаме любимите пейки и да си повтаряме, че счупеното носи щастие.

Ключовите образи за книгата са близките семейни фигури – бабата, майката, бащата, хората, които формират светогледа на всяко дете и до някаква степен начертават начините, по които то ще възприемаме живота.

Едно от най-въздействащите стихотворения за мен е „Без смърт“. Смъртта на близък човек бележи края на детството, края на напълно щастливите дни, края на света, какъвто първоначално ни е бил познат. Събитието, което бележи края на пълното щастие. В няколко реда Рене изследва на преходността, тленността, безсмъртието и накрая стига до извода, като повтаря думите на баба си: смърт няма.

След сблъсъка със смъртта, Рене Карабаш ни води по пътищата за преодоляване на житейските трагедии и се отправя към теорията за Свръхчовека на Ницше, описана в Тъй рече Заратустра. Диалогичност и интертекстуалност присъстват във всички стихотворения на младата авторка, препратките изскачат от всеки ред, но за мен истински вълнуващите думи не се нуждаят от препратки, от томове книги, те извират от душата и само тогава достигат най-дълбоко.

„Книга втора“ ни среща с другата любов, отпраща ни на минното поле, където е зрялата любов, която ни наранява, разпилява и преподрежда. С изобилие от военни метафори влизаме в едно бойно поле, където най-добре е да оставим сенките ни да воюват вместо нас.

„Опит за автопортрет“ влиза в диалог с „Братовчедката на Зорбас“, и двете ни показват как се живее без книги и се опитват да ни научат как да отворим прозорците и просто да пеем, просто да чувстваме, просто да живеем. Точно тогава, може би, ще замирише на дом.

Белият стих и дори липсата на пунктуация напълно естествено се вписват в изповедния характер на поезията на Рене Карабаш.“Братовчедката на Зорбас” е искрена и крехка, но и независима, силна и иронична. За поезия винаги се пише трудно, защото поезията се чувства, а това, което е вътре в нас, само един поет умее да извади на белия лист:

това не е смъртта

това е дълбок и красив сън