Нина Караманова

От модерна поезия не разбирам. Тук познавачите биха изтъкнали, че поезията не се разбирала – тя се чувствала. Добре де, ако обаче низът от думи не ми се събира в едно смислово тяло, какво да му почувствам? Уточнявам модерна, защото използва похвати, които може би не само биха учудили, а направо смутили велики поети като Шекспир, Петрарка, или пък такива от не толкова полузабравени времена, представители на родната сцена като Атанас Далчев, Валери Петров, Радой Ралин и безброй други. Липса на рима (където дори появи ли се, е за кратко, и седи почти нелепо на общия фон), причудливи форми на строфите, непоклатимо бягство от пунктуацията (дали за артистичен ефект, дали от чисто незнание на граматичните норми, искрено не зная) са само част от причините. Представете си какво биха изпитали стриктно спазвалите ритмичните стъпки поети, масата ученици и студенти, които през годините е трябвало да отмерват и определят ямбове, цезури, антични хекзаметри, Спенсерова строфа и Шекспиров сонет (все още мога да го възпроизведа наизуст – ABABCDCDEFEFGG).

            Такива размисли минаваха през главата ми докато не отворих новата стихосбирка на Рене Карабаш „Братовчедката на Зорбас“. Сякаш мигновено изтри негодуванията ми и неусетно ме потопи в летата на реката, в атмосферата на къщата с катафалката, минаваща под прозореца, в минните полета на любовта и още, още картини, които умело е обрисувала в розовата си книга. Всъщност това не е първата й стихосбирка и съвсем не е първият й опит с писането. След „Хълбоци и пеперуди“ и „Остайница“, „Братовчедката на Зорбас“ достойно се нарежда в зрялото й творчество, блика от автентичност и кани читателя да се настани удобно в света й, да съпреживява с него и да посмее да надзърне в собственото си детство и дълбоко заровените спомени.

Стилът й е белязан от характеристките на модерното, дори постмодерното писане, но и се откроява с находчиви подходи – поезията й напомня за „поток на съзнанието“, като в същото време създава усещане за изпипаност в мисълта и формата. Работи изключително изобретателно с метафорите си, прави сръчни препратки и често поставя читателя пред абсурд и двусмислици. Резултатът е една искрена изповед, с всички позитиви и негативи – неразривните части от всеки един живот.

            Стихосбирката е разделена на „Книга първа“ и „Книга втора“, като преди това Карабаш подръпва леко завесата с „Няколко неща, които не знаете за себе си“, привиква ни с ръка и ние тихомълком заситняваме подире й зад кулисите, където ни разкрива едно детство с всичките му окраски. Игри, сватби, погребения, танци, селското училище, страх, неувереност, любовни турски песни в буса, сцепена вежда, найлони по снега, дълга маса под джанката… „Кадри от живота, в които Бог играе табла на заден план“.

Продължаваме нататък, прескачайки някой и друг декор на съкровеното пъстро детство и насреща ни е „Книга първа“. Завихря се буря от смърт, загуба, болка, шепоти от отвъдното; подминава ни жена, която пътува, пътува и накрая отпътува нейде из света, ангели надигат чаши и литват. Предметите и актьорите от време на време се сепват и отправят поглед нагоре.

„Книга втора“ я носят няколко сценични работници, отделят я от детските дни и семейните рани и я поставят в декора на една амбивалентна любов. Ту горчилка и разочарование, ту близост и грижа ни заобикалят тъй, че забравяме къде свършва тя и къде започваме ние. „Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие.“

            Стигаме до края, минаваме обратно по целия път докато не се върнем в началото,  излизаме иззад завесата, слизаме от подиума, заемаме местата си на първия ред и зачакваме. Лампите угасват, завесите се вдигат и най-сетне я разбирам. Почувствах я.