Диметра Иванова

С последния си сборник с разкази, озаглавен „Лала Боса”, Деян Енев –  майстор на късия разказ в съвременната българска литература, въвлича читателя в едно море от истории, свързани с битието на обикновения българин. Съвсем скоро стана ясно, че белетристът е първият носител на националната литературна награда „Йордан Радичков”, а само няколко дни след това бе отличен  и с националния литературен приз „Йордан Йовков” за 2020г. Сборникът донесе на писателя тези две отличия за толкова кратък период, колкото кратки са и разказите в него. В писмо от 1989 г. Чехов, един от най- големите майстори на късия разказ в световната литература, пише до своя по- голям брат: „Краткостта е сестра на таланта.” Този цитат обяснява защо разказите на Деян Енев са така кратки. Истината е, че този сборник привлича читателското внимание още със заглавието си. У читателя веднага се пораждат въпросите: „Коя е тази Лала? Защо е боса? Обувки ли няма? Дали не е боса просто защото е щастлива, или защото е била щастлива някога отдавна, някъде далеч…” Заглавието е нещото, което в повечето случаи определя дали четящият ще вложи времето си, а тук то определено събужда интереса на любопитния читател.

Деян Енев е автор, в чиито разкази понякога присъства автобиографичното, което той успешно успява да съчетае с фикция. Майстор на късите разкази, с акцент върху социалното, стилът му на разказване е по- скоро непринуден, обикновен, смирен, а заедно с това е много изчистен, ненатрапващ и същевременно  завладяващ.  В прозата му присъства описание на пейзажа, което обаче е сбито и не взима превес над сюжета. А сюжетите в разказите му не съдържат излишни подробности. Всичко в тях е премерено точно и ясно. Най- краткият разказ в „Лала Боса”, чието име носи и името на сборника, се състои само от две изречения. Точно от две изречения се състои и най-  късият разказ на Хемингуей, с който той успява да трогне всеки читател. Вярно, при Енев второто изречение е по- дълго, но разказът оказва същото въздействие върху читателя.

Основна тема в разказите на Деян Енев, и то не само в този сборник, е темата за тъгата. В „Лала Боса” преобладава тъгата по предците и потомците. Някои от произведенията в сборника са пропити от болката на родителите, които не са виждали децата си години наред. Тежка е съдбата на емигрантите, а два пъти по- тежка е на онези, които ги чакат да прекрачат през прага. Въпреки че живеем във века на модерните технологии, превърнали се в част от ежедневието на човека, нито една социална мрежа не е способна  да замени присъствието на скъп за сърцето човек. Усеща се  мъката на баби и дядовци, че внуците им – българчета, никога няма да говорят на български език и няма да стъпят в къщата на село, за да опитат домашното сладко от боровинки. Разказите са белязани и от самотата, която изпитват не само хората, а и животните. Паралелно с всички тези чувства обаче присъстват добротата, любовта и загрижеността. Старият китарист от „Песента на колелетата” изпълнява все една и съща песен заради малката цветарка, а кварталните пияници от „Подарък” събуждат щастието у Катеричката, защото намеренията и душите им са чисти. Като споменах душата, това ме наведе на друг мотив, който се открива в сборника – за позивите на душата и за самата нея. Чак след тридесет години Доктора успява да отговори на въпроса „По какво  може да се познае душата на човека?” И сякаш удовлетворен от това, отлита като бял гълъб.

Ясно изразени са мотивите за вярата и християнството. Те присъстват в „Лала Боса” така, както и в „Дърводелецът”, а и в цялото творчество на писателя. Двата сборника си приличат също по това, че в тях присъства заглавието „Коледен разказ”, но макар че името се повтаря, двата разказа се различават по съдържание. В произведенията на Енев дори да нямат останало нищо друго, героите носят в себе си вярата.  Тя ги крепи, вдъхва им сила. Вярват, че им се е явила Богородичка, вярват в силата на иконата, олтара и църквата. Вярата- врата, която само свещеникът е способен да отключи с един от многото ключове на връзката си. В „До четвъртък има време” тази врата ще накара слепия да прогледне, а болния, потърсил изцеление в параклиса, да повярва. Мотивът за традициите и обичаите в българския фолклор също е засегнат в сборника. Описани са животът и битът на обикновения човек, за когото празниците са неизменна част от скромното му съществуване. Чрез пълните гробища и празните села авторът ни намеква как традициите и обичаите си отиват заедно с отиващото си поколение и най- страшното на това е, че не е фикция, а самата действителност.

Персонажите на Деян Енев са хора от най- различни поколения: от такива, които все още не могат да говорят, до такива, участвали във войната. Присъстват и нехора: от една страна човеци, изгубили човешкото в себе си, а от друга – създания с чисти души, изпълнени с вяра и безрезервна любов към своите стопани. По характер са силни личности, добронамерени, търпеливи и смирени. Изтъкани са от милосърдие като Йовковия Серафим. Неслучайно казват, че има прилика между Йовковите герои и тези на Енев. Когато четем „Индже” например, разбираме, че Йовков, най- големият сърцевед в българската литература, показва у българина – човека. Деян Енев също ни го показва, макар и вече в друго време: у директора от „Поета”, у оня с наметалото от „Императорът”, у попадията от „Курбан” и т.н. Понякога героите му изпитват тиха радост, понякога примиренческа тъга, но най- важното е, че са истински и с истинността си пленяват читателската душа.

Нещото, което може да се определи като най- голям минус и същевременно като най- голям плюс в прозата на автора е, че разказите му сякаш са без край. Появява се усещане за недоизказаност. Той оставя на въображението и емоциите на читателя да довършат всеки един от неговите разкази. А дали това е плюс, или минус зависи от гледната точка. И по- точно от типа на четящия. Ако човек е свикнал да чете разкази с ясен и щастлив край от онези предсказуемите, този сборник не би му допаднал. Но ако предпочита да развихри въображението си, сам да каже недоизказаното и да състави финала, този сборник е идеалното четиво. Тази стратегия на писателя с недоизказаното, която се среща и при Чехов, всъщност представлява предизвикателство и за самия читател. По този начин авторът осъществява контакт с него, като не просто докосва душата му, а бърка дълбоко в нея и я вади на показ.

Сборникът сякаш е море, а разказите вътре са вълни- 39 вълни с гъста пяна, от която сме неспособни да видим дъното и под чиято повърхност всъщност се крие най- ценното. Това много напомня за теорията на айсберга на Хемингуей. Някои от тези вълни удрят с такава сила, че разбъркват всичките ти мисли. Блъскат те със силата на реалността. Други докосват нежно сякаш те гъделичкат. Но нека не забравяме, че морето е солено и има ли рани човек, солената вода щипе. Но пък лекува. И не само раните, а и душите.

Всъщност тези вълни предизвикват у нас едно бурно море, което навярно ще утихне само когато признаем емоциите си. На пръв поглед разказите са кратки, оригинални и изглеждат лесни за разбиране, колкото лесно е да влезеш в море през лятото, но всъщност има една уловка. Зима е.