Роля на думата в света в сборника “Писмо в небето” на Владимир Левчев

Ирина Белера

Новият сборник на Владимир Левчев има двадесет и шест стихотворения, според които виждаме и нови му произведения, и те, които бяха написани през 1990-те г. Книгата състои от четиридесет и седем страници, корицата е мека. На предната й страна  видим жълто-оранжево море, оранжево небо и жълти птици. Името на автора, като и названието на сборника са изпълнени в съответствието с основната цветна гама – името е написано с жълт цвят на оранжевия фон, а названието – с оранжев на жълтия фон. Емблемата на издателство се намери в правия долен ъгъл в черен цвят. Отзад на книгата четем думите на Иван Теофилов, български поет, преводач, драматург и режисьор, с които той изразява уважението си и интересът си към творчеството на господин Левчев.

 Корицата, струва ми се, намеква на темата на сборника, така че жълт цвят – слънчев цвят, мъжки, дневен, знак на ангелите, на огъня, на смъртта, на недоимък и лишения; е движещата сила на божествената вечност; е цвят на интелектуалната светлина, комуникация, принцип на златото – което е символ на Божията любов към човеците. Цвят оранжев, от своя страна, означава (според Бьоклер, 1688) нетрайна и лична слава, непостоянство и колебливост; стои между небесното златно и подземното червено, символизира равновесието на духа и либидото, които са много несигурни и затова цвета символизира изневярата, сладострастието, желанието за промяна.

Епиграфът към сборника,  „… В Твоите книги са записани всичките назначени за мен дни, когато още ни един от тях не съществуваше“ от Псалом 138:16  и „Когато те затварям, книго, отварям живота“ от „Ода на книгата“ на Пабло Неруд, описва основната, според мен, тема – значение на слово като живот, вяра и смъртта, самоопределение като нация, като личност.

Българска азбука като един от факторите за самоопределение на българския народ.

Днес  лингвистите повдигнат въпрос за определение чия е кирилицата, азбуката, която беше създадена (съгласно с традиционната мисъл) от Св. Климент Охридски, българския просветител и ученик на Св. Кирил – Константин Философ. Тя е използвана и от славянските народи, като българи, украинци, руснаци, беларусци, сърби, македонци, румънци, и от неславянски народи – казахстанци, киргизи, молдовци, монголци, таджики.

Славянското писмо се развива предимно на Балканите под силно гръцко влияние, след това азбуката много се премина. Четем за това следващите линии:

“Имало едно време

един камък

с тракийски надпис.

Но дори тракиецът не можел вече

да го разчете,

защото гърци, после римляни

били подменили езика му…” (“Търпението на камъка”)

След многократните промени в езиковата система някакви изконно кирилични знаци са замествани от други:

“ѣ Ѫ –

вие сте старите ни къщи

с тайни проходи, стълбища, балкони.

Разрушиха ви

и настаниха духовете ви

В А, Е, Я – стандартни блокове.

Ѣ –

под твойта двойна стрѣха заседаваше

комитетът на българското единство

Сега на твоето мѣсто

възникна позволено Я,

а срещу него

се гордее диалектно Е. …

Ѫ –

ти бе сѪдба и пѪт за нас.

и съсѪд на кръвта ни!

Ти беше храмът на независима България.

Но рухна…

Букви заместителите

са сградите на нашите умствени предградия.

Мисълта ни се заселили

в Едипови

жилищни комплекси:

нови

като новини,

грозни

като угризения.” (“Най-българските букви”, 1988)

Авторът в своето стихотворение подчертава, че историческите събития принудили българите да забравят на време своята азбука:

“… Минало време

и църквата станала българска.

Минало още време

на сватби, кръщенета, погребения

и църквата била изгорена

заедно с хората в нея.

После станала джамия

с остро минаре, забито в  небето.

Минало още време

и минарето било взривено.

Четвъртитата джамия,

брулена от дунавски и черноморски ветрове,

отново станала българска църква…”  (“Търпението на камъка”)

Поетът се грижа, че народът му изгуби своята индивидуалност. Можем да четем колко болно е за автора той факт, че чужденци решили какъв езикът трябва да бъде, каква част от културата трябва да бъде запазена. Обаче, не зависимо от обстоятелства, българско слово останало в народа, в неговото сърце, затова дошло време и българите могат да използват своята азбука и искат всички да знаят, че кирилицита е българската азбука, създадена от българина и за българина.

Вяра. Живот. Смърт.

Философията представя живот като съвкупност от превратности, поезията – като вълни на морето, които могат да бъди малки и помагат на плаващия, да води корабът му към неговото местоназначение. Но те, същото, могат да стават толкова големи и грозни, че могат да вземат живота. Така и в поезията на господин Левчев ние често срещаме изрази,  като “ритъмът на прибоя”, “гласовете на морето”, “дълги вълни”, които символизират изпитания и успехи.

Животът и смъртта са представени като двете, които ходят заедно. Когато човекът се ражда – той вече знае, че един ден неговият път на земя ще завърши. И по-добре е, ако той чува “навсякъде шепота на живота примирен със смъртта”, защото “Животът е жертвоприношение”. Човекът мисли да има много неща, но винаги прави избор между това, което иска, и това, което има, или между доброто и лошото.

“Животът е танц в пламъци.

Животът е танц на пламъци.

Най-пламенните танци

свършват бързо” (“Нестинар”)

Според мен, пламенът е риск, който е неразделена част от човешкия живот. Рискът не е залог на успех, но е залог на движението напред, към развитието и удовлетворение на живот си.

Когато смъртта настава, физическото тяло става труп, “И всеки погребан труп е семето на нов живот” (“Цветове и сезони”), “А смъртта е тунел към света на Светлината” (“Нестинар”). Този нов живот можем да наричаме живот на душата, която според господин Левчев –

“Така без своя цел звездите

В мрака на Нищото живеят,

Както на хората душите

В огромна нощ от студ линеят.

На този свят те нямат цел:

Световна Жертва. Свят Тунел.” (“Целта на душите”)

Но какво значение има слово в този смисъл? 

“От 30 букви е иззидан

един безкраен лабиринт.

Всяка буква е стая

на звук.

Всяка дума е апартамент

с тъмен коридор между стаите –

и врати

към други коридори…” (“Азбука”)

Думата открива врати към другите – с помощта й човекът изразява своите мисли, желания, интереси и въпроси. Тя напълнява нас със знанията – информация за свят, култура на различни народи, литература, изкуство. Тези знания са мостовете между поколенията и хората изобщо.

“Ти познаваш географията

И болестите на народите.

Но най-важното е, че познаваш и на сън

Релефите на нашия език.” (“Преводач”)

Езикът за автора е най-важната система, която някога биха могли да създадат.

“Език свещен – език на свещ:

Невидима свещенна клада –

Смърт и живот за всяка вещ –

И саможертва, и наслада.” (“Свещен език”, 1994)

Не мога да не се съглася с господин Левчев, че езиковата система определя ниво на култура на народа, самоопределя  народ като самостоятелна, независима единица и го определя в очите на други хора. Като история, език предава опит на предишни поколения към следващите. Думата е оръжие, което може да излекува душата и да я раня. Език е мост между минало и бъдещо.