Нина Караманова

Четвъртата книга „Перфектна колода“ на Деница Дилова с десет разказа обединява съдбите на случайни хора по света, които привидно нищо не ги свързва – нищо, освен страстната любов към картите. Дилова обрисува умело емоционалните си картини, и още след първите няколко страници вече тръпнем от очакване за предстоящата игра. Натурата на тази игра е закачлива и уютна в някои разкази, докато в други остава някак обвита в мрачен, на места дори злокобен облак, който разкрива най-първичните желания на хората за похот, алчност, агресия и мъст.

            Още с първия разказ са ни представени герои, които, освен с изразен колорит, който под различни форми ще проследим и в следващите страници, също можем да отъждествим с хора от ежедневието. Опонентите-пенсионери в „Ха-ха-ха за сантасето“ и техните неделни следобеди под крушата на двора веднага ми напомниха на двамата съседа от блока ми, които си бяха направили клуб за карти „Каръка“ в гаража отдолу, и всеки следобед чичо Стоков огласяваше квартала след поредната загуба, точно като Дулинко Дулев. Вторият разказ, „Принципът на сляпото правосъдие“, ни заразява със своята еуфория на четиримата картоиграчи, за които картите са „блажено бягство от другия ни живот, който очевидно никой не харесваше особено“. Третият от своя страна представя една теория, датираща седем века назад, за възникването на света по време на игра на карти. В „Пасиансът“ проследяваме желанията на човешката душа, с всичките им последници. Чрез хумор и неочаквани обрати, „Невероятното разиграване на Лука“ разказва за невероятното закъснение на един служител. „Негодници“ ни дава нагледен пример за това какво точно представляват негодниците, мошениците, непрокопсаниците, пройдохите, нехранимайковците и хубостниците по света. Братята близнаци от „Война“ ни веселят с техните вечни битки и щуротии из дома на леля им. Следващият разказ, „Близки“, изследва игра, чиито дири са полуизтрити от времето, с изключението на записките в един стар дневник. „All in“ са почти всички персонажи в следващия разказ, взели това решение след едно сюрреалистично обстоятелство, появило се в онлайн покер стаята им. Последният и едноименен разказ от книгата ни представя Виталий Звянигин, на когото, въпреки дългогодишната любов към картите, все не му вървяло – поне докато не си събрал перфектната колода.

Преплитат се теми и мотиви, багри и форми; няма силно изразена съборност – сякаш всяка история си е сама за себе си и могат да се четат в разбъркан ред. Персонажите са от разнообразно потекло и националност, не ги ограждат еднакви времеви рамки, не споделят еднакви подбуди и ценности.

Докато някои разкази се фокусират върху общото – в „Близки“ играта не бива да бъде прекъсвана, за да се опази световният мир, в други, като „All in“, се търси само частната облага, дори да е на гърба на приятелите ти. Друга линия, издържана в част от историите, е магическият реализъм – стил, характерен за творчеството на автори като Итало Калвино, Габриел Гарсия Маркес, и др. В „Ludus” и „Пасиансът“ границите на мистичното с реалното са много деликатно събрани, предлагайки на читателя избора дали да приеме фантастичното, или да го отхвърли (както и правят главните герои). Тези две истории ми напомниха на Бобьо – персонаж на Пирандело, когото го болели зъби, но винаги когато изрекъл молитва, болката се изпарявала. Накрая толкова се ядосал, че отишъл при зъболекаря и си извадил всички зъби. При Дилова, аналогично, разказвачът от „Ludus” все намира карти по пътя си, които накрая изхвърля, а Иван от „Пасиансът“ изпитва магията на пасианса и неотлъчна му способност да разкрива бъдещето, но накрая продава тестето на първия влязъл клиент в магазина.

Колодата, която Дилова е наредила, определено не е „перфектна“. В „All in“, например, има осем заменени въпросителни с други препинателни знаци, както и има четири липсващи точки в края на изреченията. В „Близки“, само на няколко реда един през друг, вековете графично се различават – единият е написан „16 век“, а по-надолу откриваме „XIV век“. Не липсват и проблеми в съгласуването на няколко места в книгата, едно от които в „Перфектна колода“ – „…вероятно детството бил прекарал в миризливите квартали на Санкт Петербург, където всичко било олющено, а през зимата снегът го закривал за половин година и то изглеждало чисто бяло“. Откриват се и нежелани повторения, като това в следното изречение от „Близки“ – „Вечерта се заговорихме с участниците,…а професорът, който организира биеналето, се отпусна вечерта…“ (В следващото изречение отново фигурира думата вечер.) Смислов проблем можем да открием в описанието през какъв интервал от време са написани петте преписа в „Ludus“ – „…всеки от тях бе писан през около два месеца, с до две години период помежду им“.

Въпреки това, бихме простили „грешките“, тъй като веднъж хванати в тази емоционална въртележка от истории, ни се иска да ѝ видим края, с всичките ѝ несъвършенства. Край, при който от смекчената съдба на ровене в боклука или получаване на удар по главата с Библията, стигаме и до забиване на последния гвоздей в ковчега на героите. Дали поуката е да не посмеем да припарим до карти, да играем с мярка, или пък да преоткрием красотата в този акт – не знам. Само знам, че в момента, в който завърших последния разказ, ме засърбяха ръцете за едно сантасе.