Виктор Самуилов. Аорист (отгласи и глоси) Издателство: Жанет 45 ООД, Пловдив 2020

Теодора Терзийска

Какво е животът? Безкраен наниз от впечатления в един разглобен свят. „Изгубени възможности, пропилени шансове, чувства, които никога няма да се върнат. Всичко това е част от усещането да си жив.“ [1] Освен тях, вземам в плен всички неосъществени мечти и желания, храня ги с мотивация и очаквам тяхното узряване и осъществяване. Моята представа се приближава до точно такава емоционална въртележка – надолу, нагоре и обратно. Само, че никой не те е питал дали искаш да се качиш, просто се озоваваш там и трябва да се справиш с това предизвикателство. Смятам, че животът е най-голямото приключение, в което един човек може да попадне.

Виктор Самуилов е носител на литературните награди – „Владимир Башев” и „Димчо Дебелянов” (за дебют, 1973), на националните награди „Петко Р. Славейков” (2004) за цялостен принос в детската литература и „Константин Константинов” (2005) в категория Автор, на годишната награда на СБП (2005), на наградата „Хр. Г. Данов” (2006). Книгата му „Опако дете” спечелва през 2007 г. Първа награда на Центъра за югоизточна европейска литература за деца и юноши. През 2015 г. получава националната награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване. През 2016 г. става носител на Националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел „Издание за деца“ за книгата „Не е честно“. Получава и наградата от тазгодишния „Орфеев венец“ (2020) за високи постижения в съвременната поезия с книгата си „Аорист“,  която ще разгледаме по-подробно в следния текст.

Корицата е семпла – белият фон ми напомня за концепцията на „tabula rasa”, при която се раждаме без знание с непокътнат потенциал, който се реализира чрез емпиричния ни опит на по-късен етап от живота. Тоест заемаме се със задачата да очертаем жизнения си път. Заглавието означава завършено действие в миналото или минало свършено време (на един човешки живот).  Избрано е с вкус към детайлите. Представено е чрез червен графит, което  създава усещането за бунт с доза улично насилие, още повече, че надписът е разположен върху тухлена стена. Не мога да се отърся от усещането за албума „The Wall“ на Pink Floyd, по-специфично – „Another Brick in the Wall”.

Стиховете нямат заглавия, но нямат и нужда от такива. Всеки един читател би могъл да ги измисли сам за себе си. Разположението им със сигурност не е случайно. Началото е животът, а краят е смъртта. Всичко останало е разположено между тях – израстването, първата и втората стъпка, ходенето, влюбването и разлюбването, срещите и разделите, самотата, бунтът, екзистенциализмът, съзряването, преобразяването, смисълът на живота, мотивацията да продължиш напред, човешките страсти (алчност и чревоугодничество), цикълът на времето, страданието, свободата на словото, различните поколения, тяхното наследство и разделянето с Живота като стар приятел.

Първите няколко стиха разкриват душевното състояние на автора – животът е съвкупност от страсти, тъги и наслади и преди всичко изненади – една от които е смъртта. Начинът по който можем да се справим с нея е като я приемем и превъзмогнем, в крайна сметка нищо не е вечно. Трябва да се примирим, че дори без нас, светът ще продължи своя ход. Ние сме само една малка прашинка във Вселената. В човешката ни природа е да имаме силно влечение към това да постигнем нещо значимо и да оставим следа след себе си. Послесловът, който е замислен всъщност като предисловие придава ексцентрична нотка към този необичаен край. Виктор Самуилов успява да улови жизнения цикъл на един човешки живот с всичките му падения и възвишения.

Стилът на писане е лек и разбираем и едновременно с това въздейства изключително много. Чрез употребата на остарели форми на някои думи като „всуе“ (напразно, напусто), „крамолѝ“ (караница, свада), „се глумим“ (шегуваме се, закачаме се), руското „звек на звонка“ (звънящ звук) и дори някои съвременни думи -„плейбек“, „хепънингът“, „беше гот“, Виктор Самуилов улавя миналото и настоящето в шепите си. Заиграва се с „човек и добре да живее, не живее добре“, „хубаво ти се пише“ и използва различни времеви форми на едни и същи глаголи „исках“, искам“, „бих поискал“, „умираха“, „умираме“, „ще умирате“. Обръщаме се постоянно към незабравеното минало или пък гледаме в неосъщественото все още бъдеще, а животът ни се изплъзва от пръстите, защото забравяме да го изживеем тук и сега, в настоящето. Чрез употребата на минало свършено време, сегашно време и бъдеще време авторът слива всички минали, настоящи и бъдещи моменти на своето Аз. Това е неговата оставена следа. Мисля, че всеки един от нас трябва да се научи да живее за себе си, със себе си и въпреки себе си и след това вече да се насочи навън към чуждото. Според Декарт човек трябва да надмогне по-скоро себе си, отколкото света. Сартр пък е убеден, че човекът се реализира като човек не като забягва в себе си, а като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво освобождаване, някаква конкретна реализация.

А ти за какво живееш?

---

[1] Мураками Харуки, „Кафка на плажа“, превод Л. Люцканов, Колибри, София, 2014