Какво е любовта освен клише

Гергана Гълъбова

Рене Карабаш, „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“, ИК „Жанет 45“, 2021

Любовта несъмнено е една от най-популярните теми в изкуството. Да се пише за любов без да се използват клишета е почти непосилна задача. За творците, дръзнали да се заемат с предизвикателството да опишат може би най-универсалното в човешката природа, остават три възможности: да измислят нещо напълно уникално (което е почти невъзможно), да използват познато клише по нов начин или да се гмурнат в клишето с надеждата, че няма да се удавят в него. Рене Карабаш сякаш избира последното в новата си книга „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“.

В интервю пред „Дарик“ Карабаш разкрива, че идеята за книгата се е зародила случайно, когато пише първото писмо на Омар, но случайно използва в заглавието на папката множественото число „писма“. Така, подтикната от съдбата, авторката продължава пътя си на саморефлексия през образа на Омар. Името на главния герой е вдъхновено от филма на Йоргос Лантимос „Омарът“ и зодията на Карабаш – рак. В авангардния филм на Лантимос самотни хора посещават хотел, в който имат задачата да намерят своята половинка – иначе ще се превърнат в животни по техен избор. Дейвид, главното действащо лице, избира да бъде превърнат именно в омар. Омар на Карабаш обаче вече е взел своята получовешка форма „с глава на омар“ и търси своята любима „с глава на скарида“ не в хотел, а в писма. С надеждата, че като пише за бъдещата си съпруга, тя ще се материализира. Но героят на творбата съвсем не е романтичен. В писмата проличава и мрачната страна на любовта – обсебването. На моменти съдържанието на писмата наподобява стила на „Лолита“ – нечисти мисли, скрити зад красива, изчистена проза. Може би не е случайно, че Омар призовава съпругата си: „Бъди Лолита и майка едновременно“. Омар смята, че притежава любимата, че тя му дължи любовта си: „защото те заслужавам“. Усеща се комплекс за превъзходство в изрази като: „Нали не постъпи като дете и не прие първата ми мисъл за вярна?“ или „Извинявай, но е смешно да мислиш такова нещо“. Това лице на Омар наподобява Джо от така популярния сериал „Ти“, който дотолкова е обсебен от жената, в която е влюбен, че прекрачва всякакви граници, за да бъде с нея. Омар дори сам се нарича „психопат“ в едно от писмата. Но може би нарцистичната любов на егото е нещо присъщо за всички хора. Може би тази част на личността, както и нейното превъзмогване (което Омар постига в последното си писмо) е нещо човешко – търсих теб, но намерих себе си – нещо добре познато.

Карабаш умее да привлича читатели и тази книга го потвърждава. Корицата несъмнено е най-впечатляваща в това отношение. Дело на носителката на „Златна четка“ Люба Халева, тя наподобява пълен плик с писма, всяко от които е допълнено с илюстрации. Тя със сигурност се нарежда сред най-красивите на българския пазар. Освен сгушени между великолепната корица, писмата на Омар можеха да бъдат намерени под формата на ръчно изработени фрагменти на различни локации из София на 14 февруари като част от инициативата „Писмата на града“, организирана от Карабаш с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Всичко, свързано с представата за тази книга, е красиво. Поетичният стил на Карабаш не отстъпва по красота на корицата. Дори самата тема за любовта предполага известна доза омайност. И все пак Карабаш не прикрива грозната страна на любовта. Тя не филтрира мислите на героя, разкривайки всички части на Аза – и красивите, и опасните. По този начин авторката взима клишето „търсих теб, но намерих себе си“ и гмуркайки се в него, изплува с перлена мида – въпросът е какво се крие вътре.