Живка Аджеларова

Ако някой ни помоли само с няколко думи да представим основната сюжетна линия в романа „Шестият пръст“ от Деляна Манева, голяма част от нас биха прибягнали към следното изречение – едно момче се връща от чужбина, за да накара баща си да подпише документите, с които да се откаже от родителските си права и да даде шанс на сина си да има по-добър живот.

Ако ставаше въпрос за роман, който спада към масовата литература, то това изречение може би щеше напълно изчерпателно да ни резюмира история, която иначе заема близо 200 страници. Но когато говорим за творба, каквато е „Шестият пръст“, би било абсолютно неприемливо да се ограничим едва с няколко думи.

Още от първите няколко реда правят впечатление кратките изречения и лекият изказ, които читателят „преглъща“ лесно и бързо преминава към следващите страници. Всичко това кара историята да бъде възприемана по-скоро като филмова сцена, а не толкова като епизод от книга. Щом добавим и езика, с който героите си служат, – типичен впрочем и за днешните им връстници – използван съвсем балансирано без натрапчиво и досадно звучене, може би ще си дадем обяснение за близостта до времето и събитията, която усещаме, докато четем.

В „Шестият пръст“ не липсват също и интертекстуални препратки към литературната класика, направени съзнателно или не съвсем от авторката, които  позволяват романът да се разположи на границата между европейското и българското и да се разглежда като обект от световно значение. Една такава препратка откриваме в началото на романа в следния откъс:

Нещо като да имаш шести пръст на крака си. Не е голяма драма, не боли, няма да умреш. Дори може дълго време никой да не забележи проблема, скрит зад скъпите маратонки. Е, най-близките ти знаят. А другите? (…) Приятелите ти може би ще се направят, че не го виждат, или ще се майтапят леко, но ти, ти ще го виждаш. В едър план.

Подобна идея за дребните несъвършенства, които всеки човек има, иска или не, и които биват забелязани от него и най-близките му, присъства също и в романа „Някой, никой и сто хиляди“ на Луиджи Пирандело, известен на публиката най-вече със своите пиеси. Сега е моментът да си припомним, че Деляна Манева е завършила „Театрална режисура“, което предполага доброто познаване на творчеството на драматурзи като Пирандело и подкрепя тезата, че въпросния откъс от „Шестия пръст“ би могъл действително да се разглежда като интертекстуална връзка.

Друга тема, която за кратко се засяга в романа на Деляна Манева, е това как изглеждаме в очите на другия – дали той ни вижда по начина, по който и ние самите се виждаме и дали няма да развалим „магията“, ако споделим мислите, проблемите си и това, което ни се случва в момента в живота. Този мотив отново ни насочва към споменатия вече роман на Пирандело и до известна степен затвърждава мнението за присъствието на препратки към европейската класика.

След като по-горе споменахме, че в „Шестия пръст“ присъстват и връзки с българската класика, следва и по-конкретно да посочим за кои произведения и мотиви именно става въпрос. Нека най-напред си припомним моментът, в който Маневите герои Гого и Найден се карат за вида, в който се намира къщата, а Павел и Хайнрих наблюдават сцената безмълвно отстрани. Германецът не разбира какво точно си казват каращите се, защото не говори български, опитва се да „разгадае случващото се по езика на тялото“, но не успява, затова се обръща към Павел и го пита какъв е проблемът. Момчето е поставено в позиция на преводач, който обаче не може да остане верен на оригинала по ясни причини, затова смотолевя, че проблемът е свързан с ремонта на покрива.

Именно типа на въпросния „превод“ (и не толкова ситуацията, в която се намират героите) ни отпраща към главата „Представлението“ от „Под игото“, където в присъствието на бея от сцената се подхваща революционна песен, но тъй като не е добре за никого гостът да разбира смисъла на текста, Дамянчо Григорът интерпретира думите с майсторството, с което и Павел го прави, и съставя цял собствен сюжет.

Паралелите, направени до момента, може би ще подмамят наблюдателното читателско око да се спре на още един епизод – именно моментът, в който героите на Деляна Манева са в градската баня – и да го счете като препратка към главата „Бай Ганьо в банята“. Ако изключим обаче мястото на развитие на действието, оказващо се почти идентично в двата случая, няма нищо друго от поведението на героите, което да бъде счетено за уместна интертекстуална връзка.

След всичко, отбелязано до момента, ясно се виждат дълбочините, до които Деляна Манева е достигнала в романа си „Шестият пръст“. Разговорите за подобен съдържателен текст трудно могат да бъдат ограничени от няколко думи, защото всяко едно изречение от романа кара читателя да се замисли, ако не за възможните интертекстуални връзки, то поне по въпроси, които да поддържат съзнанието му будно доста дълго време.