Ая София Алам

            Аксиния Михайлова, родена през 1963 г.,  е известна българска поетеса и преводач. Тя е носител на няколко значителни български и международни награди за литература. Нейни стихове са публикувани на три континента. Книгата ѝ „Небе за изгубване“ спечели най-престижната награда на Франция за поезия „Аполинер“ през 2014 г. Поетесата е удостоена и с високото отличие на Република Латвия – Рицар на Ордена на трите звезди.
            Десетата книга на поетесата „Изкуството да се сбогуваш“ съдържа стихове от три десетилетия – избрани и нови, които са разделени в седем раздела. Интересно е, че са събрани именно в седем раздела. Числото е символ на завършеност, за която самия сборник носи усещане.  Седем са дните на седмицата, седем са смъртните грехове и седем са добродетелите, които спасяват душата от ада. Използвано в магическите ритуали, то изразява овладяването на природните стихии, на видимия и невидим свят
            Аксиния Михайлова е вплела в своята антология стихове от различни поети като Георгиос Сеферис, Визма Белшевица, Матс Траат, Ояр Вациетис и други.  Някои от тях са по-малко известни от други. По този начин поетесата сякаш изгражда около тях своите чувства и мисли и заговаря чрез тях.
            В стихосбирката естествено е поставен проблемът за корените, рода и връзките, които ни държат. Tова са стихотворения за сбогуванията, любовта, чувствата, спомените, разочарованията и  всичко онова, от което е изтъкан човек. В нея откриваме изключително голямо разнообразие на птици – гълъби, лястовици, щъркели, гарвани, свраки, чучулиги, на които иска да се отъждестви в стремежа си към свобода. В поезията се говори и за сънищата, криещи страховете. Те носят болката и по-точно споменът за тази болка, за страданието, което душата преживява отново и отново. Именно заради това тя се надява тези сънища да „не проговорят някой ден“.
            В антологията на Аксиния Михайловото се основава обаче на невъзможното сбогуване, сбогуване с частица от себе си: „Всичко, което е част от теб,/ има право да съществува…“. Труднопостижимо е да „избереш от няколко нежности най-правилната.
            Стихотворенията на Аксиния Михайлова не са натоварени с тежки метафори, нито пък са утежнени с философски възгледи, скрити зад неразбираеми за обикновения читател думи. Светогледът на поетесата е представен по такъв начин сякаш споделя чувствата си в приятелски разговор на четири очи. В някои от стихотворенията откриваш себе си, в други се губиш, а трети открехват прозореца към един нов светоглед. Прочитането на антологичния сборник оставя чувството, че си открил парченце от пъзела на душата на поетесата, дори и ако за пълното разбиране и вникване е необходимо поне още един прочит. Книгата ни предоставя възможност за размисъл за важите неща.