„Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар… А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“

Гергана Гълъбова

Има три причини да избера именно Братовчедката на Зорбас на Рене Карабаш от претрупаните с българска поезия рафтове в книжарницата. Логото на Жанет 45, кратките рецензии отзад (тази на Георги Господинов със сигурност беше решаваща) и корицата. Розова корица с изсъхнало, разтапящо се или пък плачещо глухарче – рецепцията вероятно зависи от настроенията на наблюдателя. Във всеки случай, тя е изчистена, интересна, привлекателна и все пак позната. Такава е и поезията на Рене Карабаш.

Ако знаех тогава, че Рене Карабаш е била в трио с Константин Трендафилов и Илиян Любомиров (Августин Господинов), вероятно нямаше да посегна към това заглавие. В гимназията тази масова поезия е можела да ме заинтригува, сега вече съм прекалено обременена от четене на Емили Дикинсън, Пърси Шели, Уилям Блейк и Алфред Тенисън. По някаква щастлива случайност обаче съм пропуснала този момент от кариерата на Рене, така че корицата и Георги Господинов лесно ме убедиха. Причината да споменавам изобщо Папи Ханс, извинете, Константин и Августин е, че Рене успява да избяга от комерсиалното, графоманско звучене с повечето стихотворения. Повечето е важно уточнение, тъй като от време на време се подхлъзва и залита към пропастта на повърхностното, на псевдо-поучителното и псевдо-интелектуалното. Примери за това са, да речем, „Тръгвам“, „Be Careful”  и „Каква Шега“. Стихосбирката като цяло започва тромаво. Въведението „Няколко неща, които не знаете за себе си“ залага на носталгията към детството, към „найлона и селските люти зими“ и връзка с читателя се създава въз основа на някакви колективни спомени, а такива изпълнения вече граничат с клишето. Пък и придават горчив привкус към иначе симпатична история, която контекстуализира по някакъв начин стиховете и запознава читателя с разказвача. Това всъщност може да се разглежда като първата част на стихосбирката, която е разделена на три – въведението („Няколко неща, които не знаете за себе си”), “книга първа” и “книга втора”. Книга първа започва също толко неубедително, колкото встъпителната “книга”. Четох първото стихотворение „Отказал се от всичко“ много пъти в опит да си обясня избора за разделянето на стиховете именно по този начин. Защо е фрагментирано така, че на моменти ритъма тече естествено, а друг път накъсването затруднява четенето? Стигнах до заключението, че само Рене може да го чете така, както трябва да бъде четено и че ритъмът му може да се подобри значително с повече редакция. Между другото, има печатна грешка в едно от най-кратките стихотворения „Kiss me” – едно „си си“, но то така или иначе  служи по-скоро за запълване на страница, или пък за цитат към нечия Инстаграм снимка, отколкото да добавя кой знае каква поетична стойност към книгата.

Все пак в книгата има някои много силни стихотворения, които са наистина въздействащи. Те успяват да постигнат това, което се опитва да направи въведението, но по един естествен, непринуден начин. Ще откроя четири от тях, които да представят различни тенденции от стихосбирката. „Без Смърт“ разглежда образа на бабата, която е централна фигура в книга първа. „Как се прави снежен свръх човек“ илюстрира интертекстуалността в поезията на Карабаш. „Момичето с най-много професии“ представлява тематиката на книга втората, която набляга на романтичната любов. А пък „Братовчедката на Зорбас“ задължава изследване, тъй като дава име на книгата.

Доматите в „Без Смърт“ ми направиха голямо впечатление и тогава наистина усетих силата в поезията на Карабаш – една прямота, която удря директно в сърцето. Толкова естествено изглежда бабата да бъде оприличена на домат, увековечена чрез семето му, че се запитах как досега не съм срещала този образ. Това стихотворение заседна в ума ми като семката между зъбите на лирическия герой.  „Как се прави снежен свръх човек“ интерпретира по много интересен начин теорията на Ницше за свръхчовека, описана във философската му поема Тъй рече Заратустра. Съставено от само три строфи с по два стиха, стихотворението на Карабаш вероятно ще усмихне всеки запознат с тази идея на Ницше. Според него преди да може човек да се превърне в Свръхчовек, трябва да понесе много тежести – тези тежести са представени като една голяма снежна глава. А освобождението на духа е постигнато чрез разтапянето на снега. И можем да предположим, че локвата ще ни припомни да правим повече снежни човеци – да играем, да танцуваме, да творим, да живеем повече като децата. Темата за прераждането се преплита с темата за любовта в „Момичето с най-много професии“. Представителна за книга втора от стихосбирката, това стихотворение прави ежедневното романтично, като изобразява множеството лица на любовта – фамилиарни, интимни и обикновени. Всеки ден е един нов живот, нова възможност да преоткрием романтичното ежедневие.

Като централно за Братовчедката на Зорбас би следвало да се разглежда именно едноименното стихотворение. Заглавието е директна препратка към книгата на Никос Казандзакис Алексис Зорбас и диалогът между двете произведения е очевиден. Стихотворението е компактно, но пък образите в него са въздействащи:

И думите във всички книги

на библиотеката ми изчезват

страниците им политат бели

над главата ми

Ефектът, който постига стихотворението, бих сравнила със сцената от филма Зорба Гъркът (1964), в която Зорба учи Базил да танцува. Освен че ни напомнят да погледнем отвъд книгите към по-обикновените удоволствия – танцът и песента – сцената от филма на Какоянис и стиховете на Карабаш представят едно освобождаване, едно отърсване от напрежението и тежестта, които съпровождат знанието. Може би това иска да каже Рене още във въведението с думите “без приложения, без интернет връзка, без телефони, без компютри”. Колкото повече четем, толкова повече знаем. Разширяваме кръгозора си и в следствие на това забелязваме все повече проблеми, попиваме все повече информация. А днес отвсякъде биваме бомбардирани именно с информация – медии, реклами, социални мрежи… и като че с Братовчедката на Зорбас Рене иска да ни напомни, че понякога трябва просто да отворим широко прозорците и да пеем.