Ивана Хиткова

Рене Карабаш, „Братовчедката на Зорбас“, ИК „Жанет 45“, 2020

Твърдението, че една книга е „много лична и истинска“, е може би в топ десет на най-клишираните реплики в отзиви за книги. И все пак, когато говорим за поезията на Ирена Иванова, не можем да избягаме от изповедността и автобиографичността. Георги Господинов казва, че писането на Рене Карабаш в новата є книга „Братовчедката на Зорбас“ е намерило себе си. Аз бих казала по-скоро, че нейното изповедно писане на поезия е пораснало много от „Хълбоци и пеперуди“ (номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“), но все още продължава да се търси. Ирена Иванова е ерудиран автор, с познания в различни сфери, богата читателска култура и сериозен потенциал. Ала когато пише поезия, авторката от време на време се губи и залита към прекалено познати вече посоки на мислене и твърде очевидни, понякога дори клиширани поанти. Това обаче е валидно само за някои стихотворения – повечето успяват да се потопят в дълбокото въпреки привидната простота на белия стих, който използва Карабаш в своите поетични книги. В „Братовчедката на Зорбас“ Иванова прави задълбочено изследване на себе си и успява да изведе от това изследване някои общочовешки истини. Нещо, което всъщност прави всяка добра поезия. Книгата е разделена на три части. Започва с подобие на предговор, прозаично въведение, разказващо за детството на писателката, и продължава със стихотворения, разделени условно на две части – книга първа и книга втора – в които поетичните творби вървят от детството към зрелостта, групирани в по-малки цялости. Въпросните цикли са озаглавени с едни от най-въздействащите фрази, извадени от стихотворенията: Чушкопекът сам изпуква…; Читателят да остане неподвижен…; все по-близо до теб…; опит за автопортрет; толкова те обичам… Чрез тази подредба авторката успява да концептуализира и подреди своята поетична книга, а дизайнът и илюстрациите на Люба Халева допринасят за усещането за цялостност и завършеност. Разбира се, писането с автобиографични мотиви не е ново явление в литературата.

Като френски възпитаник Рене Карабаш изглежда е силно повлияна от френските автори и по-специално от тези от двадесети век. Като режисьор Ирена Иванова поставя пиеса по Маргьорит Дюрас, но при Рене като поетеса също можем да открием много общи черти с писането и темите на Дюрас – смелостта да се разкриват съкровени подробности, да се говори за майки и бащи, за братя, сестри и любовници без цензура и да се търсят отговори за света в личните преживявания. В българския литературен контекст Рене може да бъде мислена и като продължение на онези поети от осемдесетте и деветдесетте, силно вдъхновени от западния модернизъм (например Георги Рупчев), които, съзнателно или не, си комуникират постоянно с Томас Елиът, Уистън Хю Одън или Силвия Плат. В „Братовчедката на Зорбас“ са налице диалогичност и интертекстуалност – Карабаш, по стъпките на модернизма, пречупва всичко през себе си, от Казандзакис до Ницше. В нейната поезия се намират препратки към различни концепции и философии, които занимават писателите от векове, и ясно личи, че самата авторка многократно е премисляла тези теории. Майката, братовчедка на Зорбас, е далеч от културата и близо до природата, бащата-гробар помага да повярваме, че смъртта е само сън, бабата остава да живее вечно, посяла семена от своите домати в земята, а лирическият аз се спасява в поезията и любовта. Това обаче е представено чрез конкретика и оригиналност, чрез живи образи и причудливи метафори, чрез таксито за момичето от улица Л’анфан, охладеното пиле за вечеря, макароните със сирене и чорапът, изпаднал от прането, който е знак за световен мир.

Привидно изглежда, че Ирена Иванова изследва света – с неговите противоречия между култура и природа, между човешко и божествено, между любов, ревност, липси и войни, между живот, смърт и безсмъртие – но всъщност тя изследва единствено себе си, а останалите неща от литературата и действителността се появяват като абстрактни конструкти в нейния вътрешен свят. В този смисъл стиховете на Карабаш, макар често да се помещават в онлайн пространството, отиват отвъд клишето и посредствената „лична изповед“. А на писането на Рене му остава само да порасне още малко до момента, в който ще се изчисти изцяло от самоцелната оригиналност (с която авторката става популярна в Инстаграм) и ще остави само неизбежните търсения за света. Тогава то ще се намери, както лирическата героиня се е намерила в тази книга.